Неделя на всеопрощението
Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като "неделя на всеопрощението". На този ден се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и
вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в
поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.
Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда
угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане.
Угризенията са гласът на съвестта. Те са
първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да
ти бъде простено, към самата "неделя на всеопрощението."
Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в
момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта
ни разкрива същността на злото и лъжата, а
тя е раздяла, вина пред другите.
Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че "всеки е виновен за всичко
пред всички". На пръв поглед тези думи изглеждат не само много
преувеличени, но направо абсурдни. "С какво
съм виновен пред другите?" - питат постоянно нашият накърнен разум и
нашето външно аз. Що се отнася до "морала", разумът ни е склонен да се
съгласи, че наистина по някакъв начин
сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от
живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да
разсъждава, но нека да се вслушаме и
в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва
толкова категорично и настоятелно: "Виновен си." Каква е тази вина? Не,
тя не е за конкретни обиди и скарвания,
които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки
дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от
друго място - от моя собствен живот, изцяло
пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене,
другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали
само едно средство. Любовта им е
отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме
да притежаваме любимия само за себе си.
Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота
света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия
живот отначало до край. Знаейки и
чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на
думите на Достоевски: " "Всеки е виновен за всичко пред всички." Тогава
започваме да разбираме и думите на
св. Серафим Саровски, който казва: "Спаси себе си и хиляди около теб ще
се спасят."
"Спаси себе си" означава да се спасим най-напред от първоначалното
робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от
това съзнателно и несъзнателно
състояние на борба, в което живеем.
Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се
завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта.
Но да простиш не означава само да не
забелязваш недостатъците или дори по-лошо - с едно махване на ръка да
отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е
безраз-личие, презрение или цинизъм.
Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата
на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на
която сам се е обрекъл поради егоизма
си, е способен да прощава и да бъде простен.
Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на
всеопрощението: "Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен."
Ето я тази светла тъга, която единствена ни
дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото:
охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто
резултат е изолация и самота. Молим се за
прошка, жадуваме да ни бъде простено... Както малкото дете, което е
обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки
от нас знае, че унищожаването на злото
започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата
за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от
студения и жесток живот, в който силата на
"колективното" по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота,
независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че
само в силата на съвестта, в жаждата
за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето
духовно възраждане.
Протоиерей Александр Шмеманизточник: www.pravoslavieto.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар